Красимир Георгиев: Ние самите трябва да си станем най-важни за себе си

Фото кредит: Георги Даскалов

Красимир Георгиев е ултрамаратонец, специалист по спортно хранене, треньор и приключенец. Живее дълги години във Великобритания, където работи с жертви на насилие. След период на нездравословен начин на живот решава, че иска да промени нещо, открива бягането и започна да участва на маратони. Завършва първия през 2004 г. в Единбург и оттогава е бягал на над 60 маратона и 30 ултрамаратона, включително в джунгли и пустини. Краси е първият българин, завършил успешно най-тежкия ултрамаратон в света – „Badwater“, в Долината на смъртта в Калифорния. Връща се в България, за да помага и да мотивира хората. През април 2018 г. направи 36-часово, а през септември – 55-часово благотворително бягане в подкрепа на децата с онкохематологични заболявания.

Мечтае да прекоси Антарктида сам и вярва, че “когато хората, които искат да помагат са повече – ние ще се променим”.

В миналото си имате период на нездравословен начин на живот – имаше ли конкретна повратна точка, която ви накара да преобърнете ежедневието си, или това е било по-скоро дълъг процес на себеопознаване и промяна?

Промяната не стана постепенно и дълго, стана изведнъж. До 30-годишна възраст съм използвал какво ли е, включително кокаин, хероин. Една нощ към 3-4 часа в Лондон, когато вече почти никой няма по улиците, минавах покрай един мост. Седнах на него, започнах да си вея краката надолу и да си казвам “ей сега скачам”. Усетих, че някой гледа. Един младеж се разхождаше зад мен и ми каза “скачай, но ще те хване някаква болест, знаеш ли какво има в тази Темза”. Каза го толкова небрежно, че се разсмях. Заговорихме се и се замислих има ли смисъл. На следващия ден отидох на тренировка и казах на първия персонален треньор, който видях, “хайде, дай да правим нещо”.

Това беше повратната точка. Бях усещал дълго, че ми трябва промяна, но като всеки, който го мързи и го е страх, отлагах до този момент.

Кое е най-важното, което открихте за себе си и за света около вас в процеса на тази промяна?

Когато започнах да тичам, изведнъж оставих всичко – пушене, пиене, наркотици. Трябваше да си оставя и приятелите, които не последваха моя път. Оставих ги, защото ми пречеха на цялата тази промяна. Това е много важен момент, защото много хора не се променят само заради хората около тях, които ги дърпат назад – макар и често несъзнателно. Много е важно човек да изостави всичко от миналото. Разбрах също, че мога, че имам нужната психика и смелост.

Какво бихте казал на някой, който си казва “край – от утре съм нов човек, започвам да живея здравословно”?

Бих им казал, че това е много добре, но да имат предвид, че ще минат през различни фази – ще има еуфория, ще има депресия, ще има от всичко. Бих им казал и да си изяснят приоритетите, защото ако не направиш едно нещо приоритет, няма как да се получи. Когато кажем нещо като това, че ще променим живота си, трябва и да го осмислим и то да ни стане истински важно. Ние самите да си станем най-важните за себе си. Много хора не знаят, че са си важни, а ако ние самите не се харесваме, трудно можем да живеем със себе си.

В свое интервю казвате, че “когато хората, които искат да помагат са повече – ние ще се променим”. Как според вас повече хора могат да бъдат заразени с това да мислят и за другите около тях и да помагат?

Хората се надъхват когато видят личния пример. Събитието, на което тичах 36 часа, избухна, защото бях там лично и хората го видяха. Много хората правят грешката да излязат и да кажат “моля ви, дайте 20 хил. за това болно дете”. Да, но къде е твоят личен ангажимент? Друго е хората да видят, че даваш нещо от себе си, че даваш от времето си. Това е начинът да се мотивират. А в една тъмна стая колкото повече свещи се запалят, толкова по-светло ще стане. Накрая няма да има как да не се включиш.

Наскоро започнахте инициативата ChairUp, чиято цел е да вдигне хората в офисите от столовете и да покаже колко важно е движението. Виждате ли изход от здравите (засега) граници на офисния свят, в които дългите часове на бюрото и компромисите в името на кариерата често се разбират и представят като постижения, към които трябва да се стремим?

Не виждам нищо лошо в това да работиш дълго в офис, стига да го правиш здравословно. Дългите часове на бюрото всъщност могат да станат по-градивни, ако се спира на всеки час например и се правят малко упражнения. Основната ни идея е, че движението трябва да е регулярно – ако уикенда тренираш интензивно два дни, но през останалите дни от седмицата стоиш на бюрото, това няма как да ти помогне да не се изгърбиш например. Стоенето повече от два часа в една и съща позиция се отразява. Затова искаме да стимулираме хората всеки час да направят нещо за пет минути – дори там, до бюрото. Могат да скочат, да направят планк. Вече има топки вместо столове, стоящи бюра, дори пътеки, по които можеш да вървиш и да работиш.

Мартин Неделчев: Не можеш да имаш щастлив живот, ако си нещастен когато работиш

Мартин Неделчев казва за себе си, че още от дете е закърмен с любов към планината и ските. Като студент по география превръща хобито си в професия. Води групи със ски с панти от 14 години, работи като водач на групи в зимната и лятната планина от 1998 г. През 2000 година става Outward bound инструктор и известно време се занимава с корпоративни обучения в различни консултантски и тренинг компании. От 2004 активно се включва в изготвянето на програмата за лавинна безопасност на БАССЕС и оттогава преподава на курсовете, които БАССЕС организира в началото на всеки сезон. От 2010 е доброволен планински спасител към отряд София. Участвал е в няколко регати и не спира да изпробва различни ветроходни съдове. Напоследък през лятото гони вятъра, скита по моретата и обучава различни хора как да настройват ветрилата. Не успява да се сдържи и превръща и това хоби в професия – преди седем години създава с приятели “Вятър и Вода”, компания която се стреми да популяризира ветроходството в България. През лятото прекарва по няколко месеца в Гърция на ветроходна яхта в търсене на вятър. През зимните месеци се случва да води зимни групи из непознатите дебри на Рила и Пирин в търсене на по-дълбок и по-пръхкав сняг. 

Ти си шкипер, планински спасител, водещ на детски спортни лагери… Работата ти като че ли е част от теб, допълва те и не изглежда като нещо, което правиш като задължение. Как определяш всички тези твои дейности – като работа, хоби, кариера или друго?

Съвсем в началото, когато избрах да работя като планински водач, си мислех, че няма по-щастлив човек от мен. Плащаха ми, за да правя нещата, които обичам. Да ходя на планина.

Впоследствие започнах да осъзнавам, че има много голяма разлика между това да споделяш хобито си с приятели и професионално да се занимаваш с водене на клиенти на планина или в морето. Вълните и върховете се превърнаха в работното ми място, вече не плавах и не катерех за собствено удоволствие, а отварях вратите към моя свят на хора, за които скалите и водата не бяха ежедневие.

Започнах да си давам сметка за отговорностите на професията и да изпитвам удоволствие по-скоро от усмивките и щастливите лица на хората, които водех, от това, че съм им помогнал поне мъничко да надскочат собствените си граници и да видят нещо красиво, да направят нещо смело, да бъдат по-близко до естествената ни среда. Изпитвам благодарност към всеки един от тях, защото те ми дават увереност и сили да продължавам напред и да се развивам.

Как успя да постигнеш това да работиш нещо, което ти идва наистина отвътре – нещо, което съвпада с личните ти интереси и представи за прекарване на времето? 

Стана много лесно. Имаше период, в който исках да имам работа, която да ми дава сигурност. Имах офис, в който ходех всеки ден и работно време. Спомням си много добре деня, в който реших, че няма повече да продавам свободата си срещу сигурност. Беше януари. През нощта беше навалял 30 см. пръхкав, много лек сняг. Планината беше окъпана в слънце, градът беше потънал в мъгла. Спомням си, че докато слизах с колата към офиса, в който работех и докато се борех със задръстванията и желанието си да зарежа всичко и да отида да карам ски, се разминах с много приятели, които отиваха нагоре, там, където точно в този момент исках да бъда и аз. Намразих усмихнатите им лица, завиждах им и не можех да се понасям. Този ден не отидох на ски, но свърших много по-важна работа. Пуснах си предизвестие и взех много важно решение, което ме ръководи и до този момент: никога повече да не си позволявам да работя само срещу пари. 

Жертвал ли си нещо, за да стигнеш до този тип работа?

Не съм жертвал нищо, по-скоро се разделих с много илюзии. Разбрах, че не е нужно да работиш пет дена в офис, за да можеш уикенда да отделиш време на нещата, които истински те вълнуват. Разбрах, че не е нужно да избираш между пари и щастие и да жертваш едното за сметка на другото. Разделих се със страха, че ако не получавам гарантирана заплата всеки месец – ще умра от глад. Истината е, че може би съжалявам, защото все по-малко намирам време да отида на планина или да покарам лодка или ски просто за удоволствие. Правя го само, когато имам ангажимент.

Как според теб повече хора могат да открият истинското си призвание – така че работата да не е просто поредното неприятно задължение в живота им? 

Мисля, че не съществува универсална рецепта. Не е лесно. Когато сме деца, не мечтаем за кариера, пари, сигурност. Искаме да бъдем здрави, щастливи, да открием Америка, да бъдем добри, да имаме повече време за игри. Не знам защо, когато порастем, забравяме за всичко това и сме готови да обърнем нещата с надолу главата и  да пренебрегнем важните неща в живота си. Оставяме ги винаги за после, за уикенда, за ваканцията, за когато се пенсионираме. Може би ако всеки престане да се мисли за безсмъртен и започне да си задава въпроси за истински важните неща в живота си, няма да можем толкова лесно да затворим очите си и да гледаме на работата си като на неприятно задължение. В крайна сметка не можем да разделим работата  от живота си, става въпрос за едно и също нещо. Не можеш да имаш щастлив живот, ако си нещастен, когато работиш. 

Как изглежда в твоя случай балансът между професионалните задължения и времето за себе си и близките хора? И как го постигаш?

Това ми е най-трудно. Работата ми е свързана с постоянно отсъствие от вкъщи. Имам деца. Имам и работа, която харесвам. Все повече се уча да отказвам ангажименти, за да мога да прекарвам повече време с децата си. Все още не съм открил баланса за себе си, все още го търся.

Инес Субашка: Човек се променя, когато болката от промяната е по-малка от тази, която изпитва в момента

Инес Субашка е персонален треньор, автор на редица книги за здравословен начин на живот и създател на Inspired Fit Strong (IFS) – зала за кондиционни тренировки, където всеки получава възможност да започне там, където е, и да прогресира към едно по-здраво, по-оформено и атлетично тяло. Има зад себе си сериозна кариера на професионален състезател по баскетбол. След края на спортната си кариера се посвещава на това да помага на други хора да постигат целите си и да подобрят живота си.  

Инес определя себе си като “нещотърсач, посветил живота си на мисията да открива себе си, да се усъвършенства и живеейки да събира парченцата от пъзела на собствената си същност, така че да даде и да получи от живота колкото се може повече”. Тя ще разкаже повече за опита си на “Кариера с кауза: Здраве без пауза” на 10 ноември в София тех парк.

В интервюта често казвате, че най-ценните ресурси, които имаме, са времето и здравето. В забързания ни начин на живот обаче като че ли използваме времето си все по-рядко в името на здравето. Как да направим така, че тези два ресурса да работят един за друг, а не един срещу друг?

Един от най-лесните начини това да се случи е чрез правилната подредба на приоритетите. За мен, когато човек гради нещо, трябва да е уверен, че поставя здрави и стабилни основи, за да може да прогресира. Ако ние сме проводници на всичко, което правим, това означава, че здравето ни е в основата на всеки наш успех. За съжаление, много хора игнорират себе си и нуждите на тялото си, в забързания стремеж да постигнат нещо, а после идва момент, когато дори постигнатото не им носи удовлетворение, защото са загубили най-важното – здравето си. Аз вярвам, че има време за всичко, когато имаш добре подредени приоритети и най-важното, намерил си правилния подход към това, което правиш. Заблуда е, че здравето изисква прекалено много усилия. То изисква усилия, но правилно насочени.

По време на спортната си кариера сте преминала през много компромиси със здравето в името на високите си професионални цели. Коя беше повратната точка, която ви накара да приоритизирате здравето си?

За съжаление, повратната точка при мен беше, когато стигнах дъното, а именно, когато връщане назад нямаше. За един спортист, да получи забрана да прави това, което обича и това, чрез което изразява себе си е едно от най-тежките неща за преживяване. Човек се променя, когато болката от промяната е по-малка от болката, която изпитва в момента. Бих казала, че на този етап психическата, а и физическата болка бяха моя праг и промяната беше единствената ми възможност. Осъзнах, че мога да бъда всичко, което искам, не когато се боря с тялото си, а обратното- когато се грижа за него.

Как бихте описала пътя, който сте преминала от тази повратна точка до момента, в който сте почувствала вътрешно спокойствие и увереност, че вървите в правилната посока?

Бих го описала като една огромна бездна, която се настанява в живота ти и или избираш да пропаднеш в нея или намираш начин да я изпълниш… с новото си Аз. Пътят от крайността към баланса те превежда през Ада на това да се изправиш пред всичките си убеждения, а после да ги строшиш на парченца и да изградиш нов смисъл и ново виждане. Да бъдеш откровен със себе си боли, а да промениш убежденията си из основи изисква много усилия, време, търпение и вяра в една бъдеща визия за това, че всичко може да е различно.

Казвате, че сте “изобретила себе си наново”. Какво е чувството да изобретиш себе си наново и кога разбрахте, че това се е случило?

Чувството е изпълнено с един контраст – това да усетиш как се разбиваш на парченца; да минеш през болката, отричането, празнотата, безсмислието, а после да събереш сила и да се изправиш. Да осъзнаеш, че понякога животът трябва да се „счупи“, за да зарасне правилно и да тръгне в правилна посока. Разбрах, че това се е случило, когато усетих онова усещане за смисъл, което те буди сутрин с ентусиазъм. Разбрах го, когато спрях да търся отвън причините и започнах да ги създавам вътре в себе си.

Как изглежда във вашия случай балансът между професионалните задължения и времето за себе си и близките хора? И как го постигате?

Аз смятам, че балансът не е нещо, което постигаш и задържаш. Смятам, че той се създава всеки ден и че е нещо акумулативно – т.е. всички избори, събрани заедно водят до баланс. В миналото, балансът за мен беше да се лашкам от една крайност в друга – а сега се стремя, по-скоро изборите ми да трептят по средата. Как се постига? Отново е чрез правилните приоритети и това да умееш да преценяваш кое наистина е важно и спешно и кое може да изчака. Разбира се, имам дни, които са напрегнати. Дни, в които не се чувствам балансирано, но после гледам да ги компенсирам с дни, в които си давам пространство и време, за да се чувствам в мир и спокойствие със себе си и с всичко около мен.

 
Social Network Integration by Acurax Social Media Branding Company