Мартин Неделчев: Не можеш да имаш щастлив живот, ако си нещастен когато работиш

October 31, 2018 in Новини by Lyuba

Мартин Неделчев казва за себе си, че още от дете е закърмен с любов към планината и ските. Като студент по география превръща хобито си в професия. Води групи със ски с панти от 14 години, работи като водач на групи в зимната и лятната планина от 1998 г. През 2000 година става Outward bound инструктор и известно време се занимава с корпоративни обучения в различни консултантски и тренинг компании. От 2004 активно се включва в изготвянето на програмата за лавинна безопасност на БАССЕС и оттогава преподава на курсовете, които БАССЕС организира в началото на всеки сезон. От 2010 е доброволен планински спасител към отряд София. Участвал е в няколко регати и не спира да изпробва различни ветроходни съдове. Напоследък през лятото гони вятъра, скита по моретата и обучава различни хора как да настройват ветрилата. Не успява да се сдържи и превръща и това хоби в професия – преди седем години създава с приятели “Вятър и Вода”, компания която се стреми да популяризира ветроходството в България. През лятото прекарва по няколко месеца в Гърция на ветроходна яхта в търсене на вятър. През зимните месеци се случва да води зимни групи из непознатите дебри на Рила и Пирин в търсене на по-дълбок и по-пръхкав сняг. 

Ти си шкипер, планински спасител, водещ на детски спортни лагери… Работата ти като че ли е част от теб, допълва те и не изглежда като нещо, което правиш като задължение. Как определяш всички тези твои дейности – като работа, хоби, кариера или друго?

Съвсем в началото, когато избрах да работя като планински водач, си мислех, че няма по-щастлив човек от мен. Плащаха ми, за да правя нещата, които обичам. Да ходя на планина.

Впоследствие започнах да осъзнавам, че има много голяма разлика между това да споделяш хобито си с приятели и професионално да се занимаваш с водене на клиенти на планина или в морето. Вълните и върховете се превърнаха в работното ми място, вече не плавах и не катерех за собствено удоволствие, а отварях вратите към моя свят на хора, за които скалите и водата не бяха ежедневие.

Започнах да си давам сметка за отговорностите на професията и да изпитвам удоволствие по-скоро от усмивките и щастливите лица на хората, които водех, от това, че съм им помогнал поне мъничко да надскочат собствените си граници и да видят нещо красиво, да направят нещо смело, да бъдат по-близко до естествената ни среда. Изпитвам благодарност към всеки един от тях, защото те ми дават увереност и сили да продължавам напред и да се развивам.

Как успя да постигнеш това да работиш нещо, което ти идва наистина отвътре – нещо, което съвпада с личните ти интереси и представи за прекарване на времето? 

Стана много лесно. Имаше период, в който исках да имам работа, която да ми дава сигурност. Имах офис, в който ходех всеки ден и работно време. Спомням си много добре деня, в който реших, че няма повече да продавам свободата си срещу сигурност. Беше януари. През нощта беше навалял 30 см. пръхкав, много лек сняг. Планината беше окъпана в слънце, градът беше потънал в мъгла. Спомням си, че докато слизах с колата към офиса, в който работех и докато се борех със задръстванията и желанието си да зарежа всичко и да отида да карам ски, се разминах с много приятели, които отиваха нагоре, там, където точно в този момент исках да бъда и аз. Намразих усмихнатите им лица, завиждах им и не можех да се понасям. Този ден не отидох на ски, но свърших много по-важна работа. Пуснах си предизвестие и взех много важно решение, което ме ръководи и до този момент: никога повече да не си позволявам да работя само срещу пари. 

Жертвал ли си нещо, за да стигнеш до този тип работа?

Не съм жертвал нищо, по-скоро се разделих с много илюзии. Разбрах, че не е нужно да работиш пет дена в офис, за да можеш уикенда да отделиш време на нещата, които истински те вълнуват. Разбрах, че не е нужно да избираш между пари и щастие и да жертваш едното за сметка на другото. Разделих се със страха, че ако не получавам гарантирана заплата всеки месец – ще умра от глад. Истината е, че може би съжалявам, защото все по-малко намирам време да отида на планина или да покарам лодка или ски просто за удоволствие. Правя го само, когато имам ангажимент.

Как според теб повече хора могат да открият истинското си призвание – така че работата да не е просто поредното неприятно задължение в живота им? 

Мисля, че не съществува универсална рецепта. Не е лесно. Когато сме деца, не мечтаем за кариера, пари, сигурност. Искаме да бъдем здрави, щастливи, да открием Америка, да бъдем добри, да имаме повече време за игри. Не знам защо, когато порастем, забравяме за всичко това и сме готови да обърнем нещата с надолу главата и  да пренебрегнем важните неща в живота си. Оставяме ги винаги за после, за уикенда, за ваканцията, за когато се пенсионираме. Може би ако всеки престане да се мисли за безсмъртен и започне да си задава въпроси за истински важните неща в живота си, няма да можем толкова лесно да затворим очите си и да гледаме на работата си като на неприятно задължение. В крайна сметка не можем да разделим работата  от живота си, става въпрос за едно и също нещо. Не можеш да имаш щастлив живот, ако си нещастен, когато работиш. 

Как изглежда в твоя случай балансът между професионалните задължения и времето за себе си и близките хора? И как го постигаш?

Това ми е най-трудно. Работата ми е свързана с постоянно отсъствие от вкъщи. Имам деца. Имам и работа, която харесвам. Все повече се уча да отказвам ангажименти, за да мога да прекарвам повече време с децата си. Все още не съм открил баланса за себе си, все още го търся.